Има ли истински хора, , има ли някой тук? Никакъв звук, дори един единствен.Къде са всички, къде отидоха хората от улицата, къде е смехът и забързаният град? Явно останах сама, сигурно всички са някъде другаде. Но къде? Истината е , че с годините те се губят. Времето е като една черна дупка, която засмуква живота, материалното, всички тези стари физиономии, които се усмихват от прашните снимки. осъзнаеш, че ти е писнало от всичките тези фалшиви усмивки и жестове. Да разбереш, че си агнето сред глутница вълци. Да изтриеш фалшивия грим от лицето си, да свалиш маската и да кажеш на света " това съм аз".  Естествено, че съм сама, никой не иска да е себе си, никой не иска да си това, което е. Но това е краят на тази глупава тирада от лъскави думи и блестящи усмивки. Писна ми от псевдо интелигенции, които само пишат колко са добри и колко се обичат. Понякога съм сама, понякога съм с вас, но пак сама. Понякога плача, понякога се усмихвам, но  плача, там вътре в себе си, там някъде дълбоко. Все същата съм си, но вие сте различните. По улиците виждам погледи, празни като душите ви, безсмислени като мечтите ви. Но знаете ли, аз танцувам, пея и се смея. Да там вътре в себе си, там където вас ви няма, където сте само мит или просто овехтяла притча за злобата. Усмихвам се, дори да ме боли, дори се смея на глас, смея се на вас и вашите погледи. Забравихте живота, забравихте моментите, забравихте себе си. Но Простете откровеността, ще се престорим на любезни и ще я загърбим. Вървете си по пътя- аз вървя сама. После само не ме търсете, аз не живея в лъжите ви. Не съществувам в светове на преструвки и мними обожатели. Аз съм там, в света, където всеки ден се боря да остана себе си, там където истинските хора живеят и са над вас и помията ви. Чао, не - сбогом, фалшиви усмивки и овехтели любезности. Сбогом на тази, която искате да бъда, на тази която не съм...